В понеделник той идва рано. Усещам го чужд и непознат - като призрачна и безформена сянка, която се промъква в паметта ми, като размит силует, който никога не успявам да превърна в ясен образ. Тревожи ме, нащрек съм. Понякога не мога да си спомня името му - само първата буква помня. Не го проумявам, не го чувам, сякаш говорим през дебело стъкло. Виждам как примигва огънчето на цигарата му – като малко, злобно око. Предпазлива и неспокойна съм, искам да си тръгне. Той отпива от чашата си и пали нова цигара.

Вторник е моят кошмар. Още от сутринта съм напрегната и враждебна. Страховете ми ме наобикалят като глутница, омотават се в огромна космата топка, която засяда в слънчевия ми сплит. Той не прави нищо, за да ме успокои. Стои тъмен и тих, дори не ме гледа. Зъбя му се като уплашено псе, но той мълчи. Искам да ме пита какво ми е, а аз да не му казвам и да го измъчвам. Искам да ме забележи, да покаже, че го интересувам, да се моли и да настоява. Той не го прави, накрая се разплаквам от безсилие. Той ме прегръща, аз свивам юмруци и го отблъсквам, но после се отпускам и унасям. Той остава буден, на разсъмване си тръгва, преди това ме завива.

В сряда се сприятеляваме. Събуждам се в слънчево настроение и цял ден шляпам боса по пижама. Радвам му се, подскачам около него като малко, дружелюбно пале, което маха с опашка. Той също ми се радва, роши ми косата, гъделичка ме по корема, а аз се смея гръмогласно. Правим си палачинки с мед и орехи, ядем ги с ръце, преяждаме, а после лежим на дивана прегърнати. Той закачливо близва омазаните ми с мед трапчинки, аз му се усмихвам. Понякога се бием с възглавници, друг път се гоним по терасата и се замеряме с костилки от череши. Съседите ни мислят за луди, но в тези дни съм най-щастлива.

В четвъртък си говорим дълго, много дълго, понякога до сутринта. Той ми разказва - добър разказвач е. Гласът му е нисък и малко грапав, а когато заговори съвсем тихо, ми се струва, че ме хипнотизира. Пия вино направо от бутилката и го слушам. Изговаря думите бавно и внимателно, опипва ги първо на вкус с върха на езика си, полира ръбчетата им със зъби, а после ги нанизва в дълги броеници от прозрачни мъниста, над които медитираме заедно. Призори заспивам, свита на кълбо под мишницата му.

В петък се събуждам влюбена. Ставам рано и се обтривам с ванилово масло, а после паля пръчица с аромат на ванилия. Замирисва на сладкарница, но той обича ванилия. Дълго реша косата си, докато започне да пука от статичното електричество. Косата ми е много дълга, покрива ме като черен копринен шал. Той обича косата ми и ме милва. Леко драска със зъби шията ми, аз се вълнувам и треперя. Той ме притиска, аз го обвивам с крака и му се отдавам. Той потъва в мен и ме люби дълго, до сутринта. Никога не заспива преди мен.

В събота го няма и винаги вали. Съботите са моето време за тъга и очакване. Тогава почвам бавно да агонизирам. Прекарвам деня в тягостни размишления защо го няма, какво прави без мен. Разяжда ме ревност, като киселина облива вътрешностите ми, боли ме. Понякога му пиша тъжни писма, които никога не му изпращам. Опипвам тялото си и търся следите от него. Вечерта се напивам с водка и плача за него дълго и безутешно. 

В неделя го забравям.

12 септември 2007