|
Толкова много въздух във стаята
в зимни скривалища лумнал внезапно
от ръба на прозореца помете страха ми
и белите гарвани оплакаха лятото.
В неми ридания и мълчания вятърни
цигани пролетни опънаха шатрите,
жените извиха снагите си мраморни
от мъжки милувки стопени в ливадите.
Пред вратата останаха сините камъни
от бодлите на мрака тайно белязани,
спомен от утре пронизал гръбнака ми
чашите счупи във скута на залеза,
опил се от толкова въздух във стаята
тъмни огнища подпалил внезапно,
с песента на морето прегърна луната
и черните лебеди доведоха лятото.
6 април 1997
| 
Анна Димова 
